Когато бях дете, с удоволствие разлиствах книгите с приказки на класиците - братя Грим или Ханс Кристиан Андерсен. Не че не съм чел и книжки с български народни приказки. Чел съм и още как, но...разликата беше в това, че нашите бяха илюстрирани от наши, иначе известни и уважавани художници, а онези, чуждите, бяха илюстирани от художници, специализирали се основно в илюстрацията. Затова и книжките с "онези" приказки изглеждаха като албум с репродукции на картини от Лувъра, а тези с родните картинки ме плашеха, като че ли това беше и целта им.    
    Разбира се, и аз рисувах с всичко и по всичко, което става за това. Опитвах се да подражавам на италианските илюстратори, но се получаваше като рисунка в пещера.    Тогава открих книжките за оцветяване. Те ми позволяваха поне за малко да се порадвам на работата с цветни моливи и боички, без да стряскам околните с разкривените фигури и лица, които изтипосвах по тетрадки и тротоари.    
    С годините престанах, защото пораснах и разбрах, че не там е силната ми страна.
     Други, все още колебаещи се, се специализираха в писането на кратки послания за масова консумация
-" К.р за Левски " или " Пепа е к.рва".    
   Това беше силно изявление, безопасно за "автора" и даващо  храна за размисли и майчини благословии.    
    Трети, упорити и вярващи в таланта си, продължиха да рисуват на професионално ниво. Това, което рисуваха, ужасно приличаше на илюстрациите на българските народни приказки от детските ми години. И също толкова не ми харвсваше. Не зная каква беше причината след поколения пак  да се се повтори естетиката на соцреализма...Генетично или географски е заложено у нас ?     
   При скулптурите нещата са идентични. Глинените скулптурки, които моделирхме в училище, някои превърнаха в мраморни и гранитни страхотии, плашещи мирните граждани от площади и паркове.    
    През последните години обаче забелязвам, че някои от нас много са харесли оцветяването по шаблони на творби на известни художници и скулптори. Даже изделията от камък са за предпочитане, защото са практически вечни. И гордо мажат по тях, опитвайки се да привлекат вниманието върху творческата си същност, която обаче очевидно е застинала на етапа на оцветяването на детски книжки. Да се занимава с това пълнолетен човек е проява на инфантилност.      
    За съжаление или за радост...нещата не са непоправими. Смятам, че е време на всички площади да поставим книжки за оцветяване и тебешири за рисуване по асфалта. Така всеки ще получи онова, което му липсва - внимание, популярност, публика, критика, изложбена площ. Останалите пък ще получим отново своята немодифицирана градска среда.    
    Има и още едно решение за мултиплициране на творческата им мощ. Знаят ли тези "творци" колко паметници има в Англия ? Все още неоцветени. И как бързо ще ги връхлети световната слава.
      Към Лондон, потомци на Мазачо ! Пардон-цапачи!   

сър.

Като изключим Вадим Лазаркевич, всички илюстрации на български детски книжки бяха абсолютен кошмар!
А най-кошмарното е, че тези пишман илюстратори после станаха професори и академици и учеха студентите как да рисуват илюстрации!!! Пълен идиотизъм!
Най-много ме плашеха отвратителните илюстрации на проф. Петър Чуклев на "Тримата шишковци", по-гнусно нещо не съм виждала и до ден днешен. С ла*няни цветове и безброй заврънкулки. Пълна гадост! После станал професор по графика в Художествена академия. Жална им майка на неговите студенти, на какво ли ги е научил...

Сещам се и за гадните илюстрации на Том Сойер и Хъкълбери Фин, дело на друг "корифей" - Любен Зидаров. Също и "Островът на съкровищата" успя да скапе с тъпите си илюстрации. При това е носител на много награди, всякакви. Защо не са питали децата, чели тези книги дали им харесват отвратителните му илюстрации ?!?

Слава богу, че имаше преводни книги на Шарл Перо и др. с нормални за детското възприятие илюстрации, а не такива кошмари.
Поздрави!

Интересна е темата. Илюстрациите са нещото, което винаги съм търсила в детските книжки - както и пряката реч, диалозите до по-късна възраст. Бих споменала Невена Тусузова, освен Лазаркевич, както и Тоня Горанова. Изобщо не съм за обобщенията, ясно е, че няма как да няма следа, такова полусляпо, къртиче петдесетгодишно съществуване...И въпреки него, и въпреки чугуненоглавите - цветове и усмивки е имало в моите детски книжки, благодарение на някои художници, и българи също! Позволих си да оставя линк към илюстрациите на Александър Божинов.