Малко след два часа  в неделя следобед улиците на малкото градче се изпълниха с мъже. От всеки блок, от всеки вход заизлизаха по един, по двама, по трима, облечени спретнато, като за разходка по главната, запалваха по цигара и на групи  тръгваха към училището. В училището нямаше да има празничен концерт, защото не беше празник, нито имаше родителска среща, защото тогава натам щяха да се стичат потоци жени.         
    Целта на този мъжки поход беше футболното игрище, което се намираше непосредствено под училището.

   Игрището беше нито повече, нито по-малко едно равно, насипано със сгурия и добре трамбовано място в края на квартал „Миньор“. През делничните дни там се провеждаха уроците по кормуване с единствената учебна кола в градчето, а в неделя се играеха футболните мачове. Преди мач минаваше цистерната за миене на улиците и наръсваше терена с вода, за да не се вдига много прах. Същото правеше и на полувремето, ако денят беше много горещ и прашен. Очертанията се правеха с вар, а понякога и с трици от банцига на близката дърведелна. Каквито и очертания и освежавания да се правеха, правоъгълните форми отстъпваха на някои места на овалите и коловозите, оставени от ежедневното минаване на учебния „Москвич“. Топката се движеше според терена и затова беше много интересно да се гледа как рязко спира или отскача в друга посока, а играчът остава с пръст в устата. Публиката се веселеше от сърце. 
     Настилката от сгурия беше твърда, зърнеста и при падане ожулваше доста кожа от краката и не само от тях на падналите в единоборство мъже. Макар официално името на игрището да беше стадион „Миньор“, всички го знаеха като игрище „Шмиргел“ и това име му прилягаше много точно.   
    Около терена нямаше места за сядане. Мъжете сядаха направо на земята, а по-суетните си носеха вестници, за да не си цапат панталоните. Пушеха и чоплеха слънчоглед, който си купуваха от бай Иван Муката, който го продаваше опакован във фунийки от вестник или направо насипно от чашка  точно до най-горния ред зрители. Мястото за зрителите беше наклонен скат и позволяваше да се вижда всичко на игрището, храсталаците в оврага под него и даже близката гаричка на жп линията. Това беше важно, защото там, под игрището, се преобличаха гостуващите играчи и съдийската бригада. Направо на тревата, зад храстите, като на плаж. Нямаше нито съблекални, нито тоалетни. Факт беше и това, че на никого не му липсваха тези благини на цивилизацията. Важното беше да се играе футбол.

    Отборите в регионалната група бяха все от малки и малко по-големи градчета и за онези години това значеше, че всички познаваха всички. Местната публика си познаваше местните играчи, а от ежегодните мачове с едни и същи отбори познаваше и играчите на гостите, съдиите, милиционерите и дежурния фелдшер. Познаваха ги по малки имена и прякори  и затова подвикванията и псувните бяха много точно адресирани и предизвикваха истински залпове от смях!

  Днес гостуваше отборът на партизаните. Така го наричаха, защото оттам имаше излязла цяла чета партизани и сега ги подпираха навсякъде, макар да не ги биваше много в тая игра.

Съдията беше от едно градче, близо до партизаните, и беше пътувал с влака с тях. „Торбата“ беше прякор, който му подхождаше по много причини. Отпуснат и позакръглен, изяждащ по няколко порции на гощавката след мача и винаги в състояние да си отнесе нещичко в торбата с екипа за вкъщи. А и в портмонето имаше място за някой лев отгоре. С две думи-знаеха му цената.

 С тоя съдия винаги имаше елемент на изненада, защото беше и доста страхлив. Ама страхът отстъпваше на алчността.

   Мачът започна прекрасно за домакините. Още в десетата минута с гол на Пелето вече водеха на коравите партизани.

   Торбата посочи центъра и партизаните тръгнаха напред. При първия контакт на техен играч с миньорския десен бег Мокрия партизанинът се строполи като убит, а Торбата моментално изгони Мокрия. Публиката пощуря, започна да псува и да хвърля по рефера бонбони лукче и фуре. Торбата упорито гледаше в другата посока и изчака излизането на мокрия от пот защитник, за да поднови играта. Мокрия, който гордо носеше този прякор от години, защото се изпотяваше още на петата минута, излезе бавно от игрището и се закани на висок глас на  Торбата,

-Ей, Торба, довечера че се потим при жена ти!

 Народът се развесели и засипа с псувни рефера, постъпил така подло с техния любимец.

   Играта продължи. Колкото и да не изглеждаше логично, но миньорите продължиха да доминират и даже стигнаха до втори гол с далечен удар на Пелето. Торбата видя как топката спря в мрежата, погледна към публиката, погледна към дежурния делегат, който смръщи вежди, погледна към страничния съдия, който като по команда веднага вдигна флага,  после мушна свирката в устата си като я наду, посочи към линията на наказателното поле! Засада!

Пелето вече тичаше към публиката, когато по реакцията и разбра, че нещо не е както трябва.

Обърна се и видя Торбата, който с ръка показваше, че има засада. Засада!? Пелето  продължи да тича вече към рефера, който пък хукна към милиционера, който с вдигнати ръце възпря Пелето и закри чернодрешкото. Това обаче беше само прелюдия към последващите събития, които се разиграха навсякъде.

   Никой не разбра кой точно ритна страничния съдия по задника, ама боят стана за нула време. Партизаните побегнаха към далечната странична линия, следвани от немалка група ядосани запалянковци, решени поне тях да отупат. Не стана, защото футболистите хукнаха към жп спирката, а след това продължиха към дерето след нея, което беше обрасло с акации и никой не искаше да се издере, навирайки се в него с новите си дрехи.

    Дежурният милиционер се опитваше да успокои ядосаните миньори, но не му се удаваше. Дори фелдшерът се почувства застрашен и бързо се изсули към блоковете зад едната врата, където беше и домът му. За него мачът свърши.

   Старшина Коцев или както го знаеха всички бай Митко пое попечителство над съдийската група и само неговият авторитет сред съгражданите му успя да спаси Торбата от линч. След няколко минути на помощ му дойде и старшината, който даваше дежурство на гарата и вече беше разбрал какво се случва на игрището.

   Десетина минути по-късно дежурният делегат обяви, че мачът се прекратява и гостите печелят служебно с 3:0. Шефовете на футболния отбор едва го спасиха. Около половин час ядосани граждани обикаляха около центъра на игрището като гладни вълци около стадо овце.

     Малко преди осемнадесет часа и последните групички ядосани миньори напуснаха района на игрището и се запътиха към няколкото аперитива и единствения ресторант в квартала, за да завършат деня така, както подобава след мач.

     Милиционерите се убедиха, че няма никаква опасност за съдийската бригада и дежурния делегат, пожелаха им здраве и също тръгнаха към центъра на квартала.

   Оглеждайки се, съдиите се спуснаха по ската под игрището, където да се преоблекат.

   Тъкмо бяха свалили от себе си съдийските екипи, когато ги изненада една група миньори с ръце като подпори в минна галерия и юмруци като войнишки канчета. Съдиите се вцепениха от страх.

-О, Торба, как си бе?-попита спокойно един от тях, известен в градчето с прякора Гунди.

-Добре съм…-измънка Торбата и се заоглежда за помощ. Помощ нямаше.

-Ти днес защо свири така? Не знаеш ли как се свири?-продължи Гунди.

-Знам…-предъвка думичката съдията.

-Е като знаеш защо не го правиш?

Торбата погледна към делегата, който пък погледна към гарата, а другите двама съдии си гледаха в краката.

-Ами вчера шефа ми каза да внимавам как свиря днес, защото ще си имам ядове.

-Е като ти е казал така, ти защо не внимаваш, бе?-повиши тон Гунди и му обърса един с опакото на ръката.

   Торбата се срути на земята като посечен, а другите миньори зашамариха делегата и другите двама. Не ги биеха с юмруци, защото нямаха намерение да лежат в затвора за телесна повреда, а само да накажат наглите продажници.

Когато след около пет минути шамари и шутове по онова място под кръста съдийската бригада бе оставена на земята със зачервени бузи, миньорите им взеха саковете с дрехите и си тръгнаха спокойно, като запалиха по цигара. Малко преди да се скрият зад завоя, Гунди се обърна и показа с ръка дърпане на ухо.

 Нямаше нужда да говори. Всички го разбраха.

Каквото беше-беше. Повече нямаше да ги бият. И дрехите щяха да им пратят на другия ден по някой камион с въглища, както обикновено.  Друго ги притесняваше.

    Предстоеше им по потници и долни гащи да пътуват с влака с две прекачвания чак до Ихтиман.

   За билети изобщо не мислеха.