Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.02.2021 21:27 - На лов
Автор: bagatur Категория: Лични дневници   
Прочетен: 639 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 28.03.2021 11:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                                     "Кой лаже - да пукне!"

   Дане́ крачеше из угарта и все по-трудно си измъкваше ботушите от лепкавата кал. Макар и януари, температурите бяха доста над нулата и снегът отдавна се беше стопил, като вместо безкрайно бяло поле чак до планината се чернееше една кал, в която всичко живо , което попаднеше, все едно беше в капан. Такива излети най-мразеше, ама нямаше как да ги пропусне, защото на пусия се падаше два пъти през зимата, а повече пъти трябваше да ходи из нивите и да вика, за да вдигне някое прасе или лисица. Най-често само гарги. Те не се оплакваха от калта, защото в нея си намираха достатъчно храна.

   Такива излети си бяха и финансова загуба, защото освен бензин за десетина лева, пет за автомивка вечерта и за куп патрони, гръмнати в небето за шум, трябваше да си купи и поне две кутии цигари и един „пич“ ракия. Ето ти поне тридесет кинта в моторетката, както казваха в бригадата му.

   Вместо да шпаклова една стая  и да мушне стотачка в джоба, сега беше на загуба. Мръсен и премръзнал. Ядосан.

    И тогава го видя. Едро, сиво и мръсно куче. Уплашено от гърмежите, то се опитваше да се измъкне от калта,  в която нямаше как да се скрие.

  Дане ́импулсивно свали пушката от рамо, насочи я към кучето и стреля два пъти. Първият изстрел попадна в корема, кучето инстинктивно се обърна по посока на гърмежа и тогава сачмите от втория изстрел се стовариха върху главата му. Животното зари муцуна в калта и не гъкна. С ловко движение Данѐ сгъна пушката, двете гилзи излетяха в калта, а той с измръзналите пръсти постави в цевите нови два патрона. Щракна затвора и пак метна пушката на рамо.

   Наближи към кучето все още ядосан, макар и да беше получил оная вътрешна тръпка от удовлетворението да улучиш дивеча. Вярно, не беше дивеч, но си беше цел и той я беше поразил майсторски.

    Когато спря до трупа на убитото животно, запали една цигара и го огледа с интерес. Много едро куче беше, даже направо страшничко, ако си без пушка. Като вълк в тая пустош.

Ако беше вълк, щеше да получи 100 лева от Горското и два кубика дървен материал. Това си беше късмет, ама на! Куче е, а не вълк.

    Докато се ядосваше на таксирата, в джоба му извибрира телефона. Погледна кой го търси и видя, че е брат му.

-По що гръмна, бе?-попита го батко му.

-По едно куче, мамата му тъпа. Като вук големо.

-Оти  я оттука помислих, че е вук!-рече Гоше́ и затвори телефона.

Гоше́ беше на пусия при върбите в края на нивата и оттам беше видял какви ги върши брат му.

Обаждането обаче му даде страхотна идея. Кой можеше да докаже, че това е куче, а не вълк?

Само горският, ама по това време и той беше понаквасен и сговорчив. А ако го почерпи човек, ставаше много сговорчив. Проблем беше началникът на участъка в горското, който даваше бележка за отстрелян хищник.

Имаше славата на неподкупен. Обаче Дане́ имаше брат. Гоше́ можеше да се закълне, че магарето е зебра и постепенно да убеди цялата компания, иначе ставаше освен настоятелен, но и лош и нападателен. Та значи така: почерпен горски и началник на участък срещу двама братя, единият от които си беше сам като цяла дружинка.

И тогава Дане́ извади телефона и набра брат си:

-Гоше, я викам да пробаме да преебеме горските и да им кажеме, че съм утепал вук.

-Брат, я вече съм го измислил, ама ме изчекай половин час при колата да се разбереме. Не случайно му викаха Гоше Гяволето. Покрай него и Дане стана "гяволе".

 Данѐ продължи през нивата , като от време на време викаше „ Е- е- е -е-е!“ , за да подплаши някое животинче и да го подгони към пусията при върбите, къде чакаха брат му и още двама стари ловци. Викаше без хъс, без гърло. Май всички викат така, когато денят се очертае ялов. Днешният даде само една лисица, а и тя беше проскубана. Ставаше само за отчет на дружинката.

      След двадесетина минути викачите се измъкнаха от калта и започнаха да си чистят ботушите в дребните върби край дерето. После в колона потеглиха към пътя , където бяха колите им. Там чакаше и Митѐ горският , който днес беше с тях и заверяваше разрешителното за ловния излет. До него бяха вързани и двете кучета, които за последната пусия останаха при колите и затова лаеха като побеснели отдалеч по всичко.. Той поглеждаше понякога през бинокъла, надигаше манерката с вино и седеше в старата Нива на Любен, един от ловците. Горският не беше лош човек. На години за пенсия, уморен от десетилетия обикаляне по гори и ниви, зиме и лете. Сега я караше кротко и в замяна на това винаги го возеха и черпеха, а това си беше плюс.

  Един по един ловците си прибираха пушките, преобуваха се и се качваха в колите, за да се приберат по светло.  Прибраха и кучетата. От седемте коли край пътя останаха само три. Горският чакаше всички ловци да си тръгнат, за да завърши протокола от лова.

И тогава го налетя Гошѐ:

-Мите, виде ли Данѐ каков вук утепа ?

-Какъв вук? Утепа едно куче от бистришките.

-Ти кьорав ли си, бе? Е са че го донесеме, та да видиш вук ли е или бистришко куче.

И като се обърна към Данѐ с думите:

-Айде, брат, да го довлечеме!-тръгна към кучето.

Данѐ влезе в роля веднага:

-Тука да чекаш, ей. Оти инак че ти го докарам у вас, да плашиш жена ти с него!

 Двамата стигнаха до убитото куче за десетина минути. Животното лежеше в кървавата кал, улучено в муцуната и хълбока. Сачмите в главата бяха раздробили челюстта му и половината зъби ги нямаше. Това беше добре за братята, защото реално ги нямаше онези зъби, по които вълкът се отличаваше от кучето. Сега оставаше да се играе театро докрай.

Вързаха го с два каиша и го повлякоха към колите.

Когато спряха при горския, той и Любен тракториста вече бяха се приготвили за тръгване, ама като знаеха характера на братята, чакаха примирено.

-Те го!-отсече Гошѐ.- Вук и половина!

Митѐ обиколи отпред и отзад тялото на донесеното животно, огледа кървавите рани, и рече:

_ Не знам, Гоше, мене това по ми прилича на куче.

И тогава и Гошѐ, и Данѐ скочиха да го псуват, да го дърпат, да мушкат с пръсти в раните, да опъват опашка и уши и през цялото време да му повтарят:

-Ти кьорав ли си, бе?

- Ти улав ли си, бе?

Мите́ се видя в чудо, макар и да не очакваше нещо по-различно. Различното беше, че сега и Дане́ беше много ербап, а друг път само Гоше́ правеше панаири.

Вдигна ръце, обърна длани към тях и тече:

-Гоше, качи го у джипката и го карай у горското. Там е Михов. Он да каже. Как каже он, така че е.

Гоше́ му тегли още една дълга, подкрепян от Дане́, и със заплаха да им ебе макята и на двамата с Михов, помогна на Дане́ да качи кучето в джипката, а той се качи в неговата Панда и тръгнаха към горското.

    В Горското инженер Михов чакаше Мите́ да се върне с протокола от лова и да си тръгва за вкъщи, където го чакаха гости за рождения му ден. Това дежурство му беше извънредно, ама колегата Попадиин беше си счупил крак и сега два месеца щеше да поеме и неговия график. Гостите разбираха това и щяха да дойдат вечерта, ама все пак утре е понеделник и не може да се празнува до зори. Той разбра от Мите́ горския по телефона, че идват при него с Гяволетата и ще има голяма разправия. Михов беше благ, но принципен човек и никак не беше въодушевен от предстоящата среща. Всички знаеха за Гяволетата и особено за Гоше́. Какво ли щеше да се случи сега…

По мръкнало трите коли влязоха в двора на горското в началото на града. От джипката  Дане́ дръпна трупа на убитото животно и зае до него отбранителна поза, широко разкрачен. Запали една цигара и зачака. Гоше́ излезе от Пандата и започна да дава зор на Мите́:

-Викай Михов и да вършиме работа, оти нема време!

Михов излезе от сградата и се приближи до колите. На асфалта лежеше убитото животно, което приличаше на едро куче. Преди да попита защо му карат това куче, братята захванаха представлението:

-Глей, Михов, глей каков вук утепах! Единак!-викаше Дане́, а Гоше́ качваше една октава нагоре:

-Вук и половина, ей, Страшило!

И докато Михов се питаше тия мъже какво и колко са пили, те го хванаха под ръка, наведоха го над кучето и започнаха да му пъхат пръстите в устата, ушите и очите на животното, а после го опъваха и мереха със стъпки, за да види колко е дълъг тоя вук.

-На човек еднаж му се пада да утепа таков вук, ей!-викаше Гоше́ и добавяше:

-Пиши на брат ми една бележка за вуко и да одиме да черпи, оти без черпня тая работа нема да мине!

Инженер Михов полека-лека започна да стопля защо тия двамата толкова активно искаха това да е вук, а не куче. Ами това си бяха100 лева и два кубика дърва. Много пари. За всеки в околията.

От него зависеше какво да пише. Не го беше страх от тях, защото те само викаха и псуваха, ама на бой не налитаха, а той от псувни се не плашеше.

И тъкмо да ги отреже принципно, когато му звънна телефона и той вдигна ръка за малко тишина, след което  чу гласа на началника на горското:

-Михов, слушай, сега, налага се да останеш до по-късно, защото Николов се прибира от тъста в  Русе, а оттам път много. Изчакай го един-два часа да ти докара Круизера, заключи го в гаража, да не стане някоя беля, а утре ще почерпи. Айде, и честит рожден ден.

Николов беше голям гявол и зет на Гечев . Гечев от министерството. Той пък беше още по-лолем гявол. А Круизера е служебния, разбира се. Гяволии. Началникът чупи кръст и чака повишение. Така. А- и между другото:“честит рожден ден!“ Между другото. Нали? И тогава реши..

Обърна се към кучето, което лежеше омазано в кръв и кал на асфалта, погледна Мите́ и Любен, стоящи отстрани до Нивата, погледна двамата братя, които воюваха с него на живот и смърт за тия сто лева и два кубика дърва и не бяха млъкнали през цялото време и неочаквано и за себе си изрече:

-Я стига! Влизайте вътре да ви дам бележка! На тоя вълк само ушите ми оставете, а него го хвърлете някъде далеч! Да видим кой е по-голем гявол!

И се качи по стълбите в канцеларията, за да официализира с бележка и печат това, което току що каза.

Мите́ горския не повярва на ушите си. Любен само пусна цигарата и я смачка с крака. А двамата братя даже не разбраха веднага какво им каза Михов, затова Гоше́ още един път викна след него:

-Чекай бе, Михов, погледни го пак. Вук е, нема да се лажеме. Кой лаже-да пукне!

След което бавно проумяха какво им е казал Михов и невярващи на ушите си, тръгнаха към канцеларията.

На улицата светнаха лампите.

Зимният ден си отиде като живота на бездомно куче.

 

 

                                               





Гласувай:
3


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bagatur
Категория: Лични дневници
Прочетен: 159062
Постинги: 130
Коментари: 42
Гласове: 242
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031