-Какво има?-питам го аз.-Заминавате ли някъде?

    С него имаме такава практика. Когато едното семейство пътува извън града за повече време, оставя ключове от апартамента си на другото. Да полее цветята, да проветри и, не дай боже, да отключи, ако стане наводнение или пожар.

Сега беше рано за море, а за друго пътуване не бяха говорили.

-Още не...ама почти сме кандисали-каза комшията и очите му се наляха с влага.

-Я влез, влез вътре.-отворих аз широко вратата зад гърба си и го подхванах за лакътя.

   Минута по-късно седяхме в кухнята. Извадих от хладилника две охладени  чашки, извадих и бутилка ледено студена ракия и ги напълних.Скреж покри чашите.

-Пийни една!-рекох и без да го чакам сам обърнах съдържанието на моята чашка в гърлото си.

   Ледената ракия не е като другите ракии, дето те хващат за гърлото и носа и те задушават до просълзяване, ако ги глътнеш наведнъж. Ледената ракия се лее като зехтин, без да е мазна. Тя не пари устата и гърлото, като преминава през тях, а се усеща около минута по–късно в гърдите и стомаха. Това е повече от достатъчно, за да може човек да помисли, да запали цигара и дори да се успокои.

  Комшията не пуши. Отдавна ги спря тези пущини, за разлика от мен. И по пиенето не е много...Но ракията я гаврътна, остави чашата на масата и си я наля пак сам.

Помълча още малко, като гледаше невиждащо към стената, след което каза:

-Вероятно скоро ще си отидем с Радка.

И пак продължи да гледа в стената.

    Нещо в гласа му ме удари в гърдите, стисна  ми гърлото и ме остави безмълвен. Това му даде възможност , без да го прекъсна с въпрос, да продължи да говори, все едно не съм при него.

-Натам отиват нещата. Каквото имаше да ни се случи в тоя живот-случи ни се. Децата си отгледахме и изучихме, живи и здрави да са. Добре се справят в живота. Не се налага да им помагаме, както на младини родителите ни помагаха на нас. Даже те на нас помагат.

Вече и аз гледах втренчено в стената.

-Отлетяха да си търсят щастието другаде. Какво намериха-не знам. Но не са тук и няма и да се върнат. Така е в живота, ама поне да се обаждат...

   После взе чашата в ръка, позавъртя я върху масата и пак я остави.

-Не идват, комшу, не идват. Едното е далеч, да кажеш, ама другото е на един час път с кола, ама и то не идва.

   Чашката му отдавна не беше заскрежена от ледената ракия. Големите му длани  я бяха стоплили и по стъклото се стичаха капчици. Като сълзи.

-Не идват и не се обаждат. С дни не се обаждат. Ей това не го разбирам. Всеки с телефон в джоба, с неограничено време за разговори, със супербърз интернет, а не се обаждат. Радка вика:

 -Сигурно нещо не е наред с тях, сигурно са болни, щом не се обаждат. Що не им звъннеш? Ей така, само да ги чуеш?

И аз  за да не  ѝ чупя хатъра звънкам, ама не ми се обаждат, Иване...И ѝ казвам на моята Радка:

-Добре са, скъпа. Щом не се обаждат, значи са добре. Едно дете търси майка си и баща си тогава, когато нещо го боли. Щом не ни търсят, значи са добре.

А тя плаче:

-Откъде си сигурен, че са добре? Може и да са болни, ама не искат да ни притесняват?

  И пак мълчим с часове. А по някое време звънне нечий телефон, погледна и видя името на някое от децата, ама някак си не ми става топло, а друго...Иска ми се да затворя или даже да не вдигам, защото не искам аз да ми звънят тогава, когато прочетат „Имате 3 пропуснати обаждания“, а отвътре да им дойде това обаждане.

   Гледам го, слушам го и сякаш говори не той, а аз. Защото и при нас е същото. Само че моите са си тук, ама все са заети...

-И си викам, комшу, за какво да живеем ние с Радка, ако няма с кого да споделим мъка и радост? Ако нямаше –разбирам, ама то уж има, ама няма.

Нощем става страшно. Очите не се затварят, мисли всякакви ровят в главата като свредел. И в един момент разбирам, че и жената е будна, че и нея я мъчи същото...После единият отива в друга стая да чете нещо на лаптопа, да гледа във Фейсбука чуждите деца и да не въздиша тежко до другия, за да го тревожи.

Няма да изкараме дълго. Усещам как някоя нощ ще решим да си тръгнем от тоя живот завинаги и заедно, защото заедно го изкарахме. И като си тръгнем децата пак няма да разберат веднага, защото все са заети...Затова ти оставям ключове от нас. Ако някой ден не ме чуеш или видиш до обед, ако звъннеш и не ти отворя, да влезеш.

    Да не минава време...Поне...като дойдат децата, да ставаме за гледане...

    И си отиде.

    Не го изпратих. Сипах си още една ледена и я  глътнах  на екс.

    После взех ключовете, закачих им етикетче  и ги прибрах в чекмеджето на нощното шкафче.

    При ключовете на комшията от втория етаж...