Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2020 13:46 - САКО ОТ ТУИД
Автор: bagatur Категория: Лични дневници   
Прочетен: 909 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 12.10.2021 12:00

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
      Когато в училището в малкото планинско селце останаха само десет деца, от oкръжния град предупредиха, че ще съберат всички в една паралелка и ще остане само един учител.

    Това се правело, за да не се изселят веднага и тези няколко млади семейства, които все още живееха в селото, ама всеки ден биеха път  с автобуса, за да ходят на работа в Перник или Радомир. Едно от тези семейства беше и нашето.

    Този учител, чиято орис беше да преподава на последните ученици в селото, беше моят дядо.

    Помня го като човек на години. Не зная на колко години е бил, ама нали ми беше „дядо“, за мен беше стар. Хем беше учител, хем секретар в кметството, секретар и на кооперацията в селото.

    Дядо беше учител до обед, а следобед беше секретар.

    Понякога беше и клисар. Това се случваше не толкова рядко, защото младите хора се бяха изселили от селото, а в него живееха само техните възрастни родители.

   Дядо постоянно ходеше облечен като гражданин./Това според оценката на съселяните му./Те гледаха на него като на образован човек, чиято дума тежеше и чието мнение уважаваха. Човек, който е учил в голям град и е видял много повече свят от тях.

   Тъй като селото беше разпиляно по планинските чукари и долини на малки махали,     центърът му не беше нито голям, нито оживен. Шосето, което водеше от разклона на големия път за София, навлизаше в селото и след около триста метра свършваше с едно широко място, където обръщаше единственият за деня автобус от града.

    Там беше и единственият магазин за всичко, от което имаха нужда хората в това отдалечено от цивилизацията село. Табелата “Смесен магазин“ отдавна беше счупена от някой палав малчуган и сега надписът гласеше „смен мазин“. До него беше кметството, а една подпорна стена над улицата ограждаше двора на селското училише, гордо носещо имената на славянските първоучители.

  В двора растяха десетина бора, на някои от които бяха закачени халки, върлина и въже за катерене. Спомен от годините, когато дворът беше изпълнен с детски гласове.

   От училището се откриваше гледка към черквата, кацнала на една поляна от другата страна на селската бара. Черквичката беше малка, бедна и обикновено заключена. Поп идваше рядко, защото такива бяха годините. Не бяха на почит вярващите. Все пак старите хора си отиваха от тоя свят с опело и камбанен звън и властта се правеше, че не чува и не вижда.

     В такива дни дядо отключваше черквата, за да поставят в средата ѝ ковчега с мъртвеца и да могат близките му да бдят до него в последната му нощ тук.

   Хората се нагласяваха с нов кат дрехи и така показваха почитта си към починалия, а и кой какво място заема в йерархията на селото.

   В селото си имаше и местни големци. Един бригадир в ТКЗС-то, учил земеделска гимназия някъде из тракийско, счетововодителката на кооперацията, която беше изкарала седми клас и кмета. Него не го знаеха какво е учил, ама беше брат на някакъв големец в окръжния град и никой не му сечеше пътя.

     Тъй като селцето беше като изолирано от всичко и всички, постепенно хората отвикнаха да се обличат „по-така“, когато отиват в магазина или кръчмата. А при кмета влизаха направо с калните опинци и миризливи доковици, с които пасяха козите по чуките.

   Дядо също се обличаше практично. Постепенно спря да слага вратовръзка, а обувките подковаваше с метални налчета , за да не им се протриват подметките.

    Къщата ни беше близо  до този център на всичко, което се случва в селото. Нещо повече. На приземния етаж беше кръчмата. Значи много от нещата се случваха кажи-речи вкъщи.

    Кръчмарят също беше от големците, защото само той можеше да запази бира и лимонада за празник на някого. В магазина бира и лимонада не продаваха.

   И така селяните си ходеха облечени по домашному навсякъде и никой не се притесняваше как изглежда, защото всички правеха така. То е като да се притесняваш, че нямаш у дома тоалетна. Никой нямаше тоалетна вкъщи. Тоалетните бяха в края на двора, далеч от дома.

    Кметът ходеше с една къса шофьорска шуба през зимата, а през лятото беше по риза и дочена куртка. Нова. Другите мъже също ходеха с дочени куртки, а в студените дни обличаха ватенки.Ватенката беше сиромашки заместител на брезентова  шуба като на кмета.

    Само дядо постоянно беше със сако. През зимата го носеше под палтото си.

   Сакото му беше сиво,  с едноредово закопчаване. От туид. Не знам какво е това, ама баба така каза. Петдесет и втори номер. И това го знам от баба.

    Моделът сигурно е бил модерен някога преди двадесет-тридесет години, когато е било ново. Когато е бил млад прогимназиален учител.

    Това сако дядо държеше винаги опънато на облегалката на виенския стол в учителската стая.Тя беше съседна на класната стая, в която учеха десетте деца.

   В клас влизаше по риза, ако беше топло, или по пуловер, ако беше студено.

   Сакото си седеше в учителската стая, защото когато го облечеше, дядо се променяше и в очите на децата не беше този добродушен сладкодумен разказвач на истории за далечни страни и войни, а важен човек. Учител. Човекът, който даже пише двойки на тези, които не знаят.

 

   Когато от града идваше инспектор на проверка, дядо слагаше сакото и инспекторът, който вече беше с нагласата, че ще види някой селски даскал, се изненадваше от излъчването на възрастния учител.

Посребрелите му коси, късо подстригани, винаги бяха сресани назад. Ризата беше грижливо изгладена, обувките-лъснати, а сакото...то носеше усещането за един свят на книги, университет, наука...Такива сака инспекторът беше виждал само у своите професори и затова веднага поглеждаше с уважение към този самотен воин на бойното поле на науката.

   Неусетно започваше да му говори на Ви и след като поглеждаше дневника и програмата, изписани с калиграфския почерк на дядо, окончателно се убеждаваше, че този човек само някаква случайност го е запратила в това забутано балканско село.

   Когато следобед отиваше в кметството, което също беше разположено в две стаи, дядо обличаше сакото, изминаваше петдесетте метра с умерен ход, влизаше в стаята на кмета, събличаше сакото и го поставяше грижливо на облегалката на виенския стол, който ползваше, докато работеше като секретар. Виенските столове бяха единственият модел столове в тези няколко канцеларии. Те бяха остатък от някакъв мост към цивилизацията, постепенно разрушен от времето и хората.

       Когато сакото беше на стола, селяните влизаха в стаята, поздравяваха спокойно и си казваха какво им трябва. Обикновено това беше служебна бележка. За доход, за получаване на фураж за едно прасе за домакинството, за дърва за огрев или материал за строеж. Не на къща, защото вече  празните къщи бяха повече от пълните, ами за някоя пристройка.

   Когато обаче поводът беше по-така, дядо обличаше сакото и стаичката с олющена постна боя с шарка и ковьорче зад гърба му ставаше истински кабинет. Съселяните му се чувстваха особено, а дядо беше не секретар, който издава бележки, а „властта“.

   Като „власт“ той издаваше смъртни актове, когато някой съселянин беше починал. Той казваше няколко съчувствени думи и с поглед и излъчване показваше на опечалените, че този човек е бил най-важният човек в живота им. Нещо повече.Той им внушаваше, че и селото е осиротяло без него.

    Облечен в сакото, изправен зад бюрото, дядо изглеждаше огромен. Така, както трябва да изглежда властта.

   Той обличаше сакото и когато връчваше глоби за незаконна сеч или паша. Стоеше с това сако като истински исполин и никой и не помисляше да оспорва глобата или да се скара с него. Понякога и кмета връчваше глобите, ама с него се пазаряха, защото той обичаше да играе карти, да пие облак вечер в кръчмата, където най-обичаше да го черпят.

Така той беше не властта, а оня, когото често псуват на карти и черпят от немай къде.

Затова и той се скриваше някъде в такива дни.

Властта беше дядо.

А сакото не даваше на никого и намек за компромис.

   Това същото сако, с което изглеждаше като университетски професор в очите на инспектора от града, сега го правеше да изглежда като важен чиновник от общината. Дори и Темелко разсилният, висок като върлина, стоеше някак странно пред дядо и го гледаше изотдолу. А Темелко се навеждаше, когато влизаше при кмета. И в кръчмата си удряше главата в горния праг на вратата.

    Селската кооперация беше другото място, на което дядо отдаваше част от своите знания и умения. Там той престояваше кратко, но за сметка на това без него счетоводителката не смееше да предаде отчета и ведомостта за заплатите, защото вече беше сърбала попарата на един ревизор и сега без проверка от дядо не пращаше никакъв документ.

   Особено когато разпределяха нарядите за яйца, агнета  и вълна. Тогава дядо имаше последната дума, защото най-справедливо разпределяше задълженията. Той не забравяше кой какъв повод има през годината, за да му остави едно агне повече за клане, както и за разплод, ако му е умряла някоя коза или овца.

     Това бяха основните болки на хората. Те си гледаха домашни животни, които им даваха мляко, месо и яйца, но трябваше да дават и „наряд“ за държавните и кооперативни доставки, за да има какво да се продава по магазините в града.На село яйца в магазина нямаше. Никой не би си купил, защото всички си имаха кокошки.

    На отчетното събрание в края на годината дядо четеше и разчета за следващата година и никой не беше недоволен. Всички знаеха, че даскала е помислил за всеки един от тях.

   Облякъл сакото си, дядо стоеше в класната стая, в която се провеждаха тези общоселски събрания, и всички го гледаха и слушаха така, както децата слушаха своя учител. Реално повечето от тях са били на родителски срещи при него и бяха свикнали да го слушат.

      Най-тежко му беше, когато умреше някой  съселянин и трябваше да се кажат няколко думи. Тези думи винаги ги казваше дядо. Той беше роднина на близките, колега на починалия, представител на държавата, която почиташе своя гражданин и водещ на ритуала.
     Часове наред не излизаше от стаята си, а когато се показваше на прага, вече беше готов за церемонията. Неизбежното сако, което вече му придаваше вид на погребален агент, лъснатите обувки и полуприведената глава завършваха визията на човек, който страда с опечалените, но и се опитва да вземе на плещите си част от тяхната мъка.

 Той беше всичко.

Често хората казваха:

-Какво ще правим един ден, когато Даскала няма да го има.?

Казваха го ей така, за да отбележат неговата роля и майсторството му, но не си и помисляха, че този ден ще дойде.

А той дойде.

 

Когато сутринта децата преседяха в класната стая половин час, а дядо го нямаше, те се заиграха на двора. Видя ги кмета, който отиваше към магазина за цигари и им се скара, че не са в клас.

Изненада се, че Даскала не е в училището.

Купи си цигари, забързано влезе в кръчмата и попита дали тая сутрин са го виждали.

Бяха. Качил се на рейса за града. Заедно с баба.

Вечерта някой каза в кръчмата, че го оперирали спешно от сплитане на червата.

На втория ден в селото дойде учител да замества дядо.Есента беше хладна и той не се беше подготвил с дрешки като за балканското село. Видя сакото на дядо и реши да го облече, за да се стопли. Хубавото сако беше точно като за него.

Той беше на ръст колкото дядо и смяташе, че сакото ще му стане.

Изненада се, че сакото му беше широко. Изненада се и защото сакото стоеше като излято по снагата на дядо, а колегата му даже беше по-едър.

Остави сакото на стола и няколко пъти през деня го поглеждаше с недоверие. На обяд го премери още веднъж и отново установи, че му е голямо. Облече си един елек и си закопча всички копчета на ризата.

Повече не посегна към сакото.

 

 

След две седмици докараха дядо от болницата. Баба се беше обадила на кмета, а той беше уредил джипката на кооперацията да иде до града и да ги докара. Седалките и се сваляха и дядо можеше да лежи по пътя.

Беше отслабнал, но гладко обръснат и сресан назад.

Внесоха го в стаята му и го сложиха на леглото. Взеха си довиждане и го оставиха да си почива.

На сутринта беше починал.

Тате каза, че през нощта му прилошало и успял само да изрече името на баба.

Организацията на погребението на дядо беше трудна работа.

Сега всички разбраха, че наистина някой ден...

Първо кмета написа смъртен акт.

Писа го до обед.

Писа, къса, писа, къса...

Накрая извика новия учител и той се справи от втория път, защото дядо беше оставил в една папка образци на всички документи, които се издават от кмета.

Когато баба трябвало да дойде в кметството, за да вземе смъртния акт, кмета взел от стола сакото на дядо, за да го облече и да е по-тържествено. Оказало се, че ръкавите му са дълги и му крият пръстите на ръцете. И като цяло сакото му виси.

Странно, защото и кмета беше по-едър от дядо.

Така сакото беше оставено на стола, а кмета донесе акта у дома.

Най- интересно беше в църквата.

Поради смъртта на дядо кмета наредил на Темелко да отключи храма и да помага при бдението.

Въртя се Темелко напред-назад, влиза, излиза, и по едно време изчезна. Когато след половин час се върна, беше много объркан.

Не се наложи да го питат защо.

-Отидох да взема на Даскало сакото- започна Темелко,- за да е по-тържествено, като помагам тук. Нали и той така правеше.Викам си може да ми е малко сакото, ама нема да го закопчавам и пак ще е добре, защото такъв човек не може да го обслужва клисар с дочени дрехи.

Та обличам аз сакото полека, а то ми големо. Големо ми, бе, да не поверва човек. Даскало ми беше до рамото, а сакото му ми виси като на дете.

-И седим аз, гледам си ръцете, гледам се и си викам:

-Ей, хора, чак сега разбрах какъв голем човек е бил нашия Даскал.

Голем човек!

Човек!

Погребаха дядо с официален костюм, който си беше ушил за сватбата на тате. В ковчега сложиха икона,пари за всеки случай и сакото.

Защото това сако само на този човек беше по мяра.

На другите им беше голямо.

 

 

  

 

 

 




Гласувай:
3


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bagatur
Категория: Лични дневници
Прочетен: 159013
Постинги: 130
Коментари: 42
Гласове: 242
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031