Днес трябваше да платя водата. Заключих вратата, повиках асансьора и зачаках   . Така и не разбрах как всичко край мен се завъртя, както се случи това лято на морето.Този път  загубих равновесие и срам-не срам бавно се катурнах на етажната площадка. Вероятно съм се ударил някъде, но болка нямаше. Само лека изненада, любопитство и спокойствие, породено от факта, че не се налагаше да търся опорна точка или равновесие. Блажено затворих очи и се отпуснах в някаква не съвсем естетически издържана поза, но май нямаше нужда да се старая особено. Съседите ги нямаше. У дома също нямаше никой. Значи нямаше защо да се притеснявам, нямаше закъде да бързам и най-важното-нямаше кой да ме види.

    А водата мога да я платя и утре. Не е спешно.

    Явно съм потънал в дълбок сън, защото дочувам някакви гласове, но незнайно защо не мога да ги разпозная. Не ми звучат неприятно. Не ме мотивират да си отворя очите и продължавам да си лежа със затворени очи.

   Преместват ме. Преобличат ме. Завиват ме. Отново ме слагат да си полегна.

   У дома съм. Познавам, когато съм у дома.

   Мирише на цветя.

   Не ми е неудобно.

    Гласовете край мен са по-тихи и стават повече. Интересно ми е да се опитвам да ги разпознавам. Съседи, колеги, близки...Смятам успехите и неуспехите в проценти. Доволен съм от себе си. Почти всички ги разпознавам, но все още не ги разбирам. Не намирам в ситуацията нищо обезпокоително. Никой не се и опитва да ми каже нещо критично. Значи...Спокойно.

  Най-често чувам гласа на жена си. Не е ядосана, не крещи, не плаче. Говори тихо, кратко, кротко. Чувам и други гласове, някои се обръщат към мен  на „ти“, но ми е приятно да се правя на дълбоко заспал и да не им отговарям. А може би наистина спя дълбоко.

  Колкото и да са затворени очите ми, някакви светлинки от лявата страна не спират да трепкат до лицето ми. Не е нощната ми лампа, защото тя е от дясната ми страна. И не трепка.

    Значи не съм в леглото си.

   Може би няма ток. Случва се.

    Не зная кога и защо, но някой запя. Пее странна песен, която преминава в речитатив. Никой друг не пее. Само светлинките стават повече.

    Няма възгласи, няма ръкопляскания. Не разпознавам певеца по гласа, но песента е тъжна. Натъжавам се и аз. Дори започвам да мисля за пробуждане, но отново надделява учещането за спокойствие.

   А после пак се заемат да ме обгрижват. Някой ме целува. После друг. Срамежливо. Странно ми е.

   Местят ме. Носят ме. Возят ме.

   И пак същият глас пее тъжна песен. Не е балада, но сякаш ме хваща за душата.

    И пак ме целуват. Мили хора, благодаря ви за грижите и компанията. Нищо ми няма. Само съм уморен. Много уморен. И си почивам.

   И после става тъмно и тихо и сякаш градушка започва да барабани над главата ми.

И се унасям и вече не чувам гласовете ви, не усещам светлинките и се понасям на крилете на дълбок и блажен сън над поле от цветя.

Затова-водата и тока на разплащателна сметка! Добре че се завърна, случвало се е и пак ще се случва!

А аз я закрих наскоро... :) И ето ти резултат...