Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2018 09:01 - Последното лято на Гларуса
Автор: bagatur Категория: Лични дневници   
Прочетен: 233 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 09.12.2018 12:57


                                                          Стефан стъпваше по пясъка с босите си крака, като че ли всеки момент нещо трябваше да го убоде и той искаше да бъде подготвен за предстоящата болка. От всичките си свойства, това морският пясък  никога не губеше. Бодливостта му беше пословична. Клечки, парчета миди или твърди камъчета винаги можеха да се забият в стъпалото на неподготвения летовник и да го направят интересен за наблюдение от другите, които вече бяха преминали през минното поле на дюните и  се пържеха блажено върху хавлиите си.          
     От пътя до плажа навсякъде беше пълно с боклуци и тръни. Стефан беше подготвен, макар цели пет години да не беше стъпвал на "Каваците". Колкото и да беше свободолюбив и палав, преди толкова години стана тя, каквато стана и от плейбой се превърна в женен мъж. Бременността на Катя го накара да си седне на задника и да се включи в грижите по отглеждането на един сладък малчуган, на когото поставиха с гордост името на дядото. Станимирчо беше само на две годинки, когато Катя отново забременя и не след дълго роди още един палавник. Годините отлетяха като миг. Пелени, сиропи за кашлица, плетени елечета и всички атрибути на едно семейство, което има малки деца, се валяха навсякъде в дома им. Сега, след като и двамата решиха, че за многобройните настинки, хреми и кашлици за децата най - доброто е да се попекат на морето, всички се натовариха на жигулата, качиха и чантите с детските дрешки и играчки и ето ги в Созопол.    
    Квартира се намираше лесно, а и не беше скъпо. От ергенските си години той имаше една любима уличка, на която познаваше почти всички и почти всички го познаваха. За пет минути му намериха хубава стая с две двойни легла и ето ги настанени.         
    Станимирчо и Гошко бяха игриви и будни деца и не оставяха на Катя нито миг покой. Когато се разбраха за почивката, Стефан обеща тържествено, че ще си разделят по равно грижите за тях. Оказа се, че е лесно да обещаеш, но да го изпълниш...
    Морският бриз донесе мириса на стари спомени, които не всеки имаше, особено ако беше от град, намиращ се на триста километра от морето. Плаж, полуголи момичета, "отворени" софиянки и фантастични чехкини. Ухото му веднага разпозна тракането на пуловете по дървените дъски на таблите, както и омагьосващото шляпане на картите за белот. Гошко се държеше с две ръце за косата му, яхнал го като конче, а Станимирчо ситнеше с малките си джапанки и се чудеше как така пясъкът все се мушка между пръстчетата му. Катя завършваше групата с достойнство. След двете майчинства тя се бе превърнала от най-стройната медицинска сестра в болницата в една понатежала и улегнала жена, която не се отличаваше с нищо сред  другите на плажа. Виж,Стефан биеше на очи. Висок, с брадичка " катинарче" и очила с метална рамка, той беше идеален представител на мъжа-интелигент, когото жените очакват, за да " ги разбере и утеши". И той десетина години беше добър утешител. Сега, на тридесет и седем години, изглеждаше още по-убедителен като визия. В младостта от хойкане и свалки не му остана време да учи нещо сериозно и си остана с икономически техникум. Работеше като касиер в месокомбината. Там  нямаше жени като за него и не се заплесваше по такива занимания, та работата му спореше, а и  плащаха добре. Оставаше му и много време за четене на списания и романи. Беше начетен, поназнайваше и френски.      
     Избра едно  сравнително широко място и започнаха да подреждат хавлиите. Децата с кикотене се заиграха и занапъваха към водата, но не смееха сами да се цопнат в морето. Голямо беше, много голямо, а и строгият поглед на Катя не им даваше дори да си помислят за това. Стефан поздрави голямата група мъже и жени, до които неслучайно се настаниха, и седна под чадъра. Запали цигара, всмукна дълбоко дима и веднага видя всички хубави и свободни жени, които се смееха с ангелски гласчета, усмихваха се широко и пленително с искрящи от белота зъби и поклащаха стройните си и гъвкави тела за него. За него! Усещането беше неочаквано силно и болезнено като убождане с игла. Погледна към Катя. Красавицата на вътрешно отделение беше само спомен. Понатежала с около петнадесет килограма, с вързана на кок коса и очила с голям диоптър, който се появи след първото раждане, тя беше на светлинни години от тези русалки, които сякаш нарочно се тикаха в краката и очите му. Веднага усети, че идването на море е една от големите грешки, които след това няма как да се поправят, защото той не искаше да остане праведник.         
     За да избяга от тези мисли, Стефан  грабна децата и ги заведе до брега, където ги наплиска с вода, грижливо ги натопи и се смя от сърце  на писъците на Гошко, породени от неочаквания вкус на морската вода. Обичаше децата си и правеше всичко за тях. Правеше го добре и с желание. Сега обаче се правеше на щастлив татко, който не вижда красивите жени край себе си, защото най-красивата е само една и тя е майката на тези две прекрасни момченца.   
    Лъжец. Всичко виждаше и старият Стефан се събуди неочаквано бързо и силно, сякаш не беше заточен вдън земя толкова  години, а беше само задрямал преди броени минути.     
    Когато се върнаха при хавлиите и Катя започна безмълвно да подсушава децата, той отново запали цигара и застана прав, изложен на лъчите на слънцето, красив и предизвикателно търсещ одобрителните  погледи сред жените наоколо. Катя видя това и започна още по-бързо да трие коремчето на Гошко с кърпата, толкова бързо, та чак детето проплака от жуленето. Усетила се, Катя го целуна по бузката и погали рошавата му главица. Станимир вече се беше овъргалял в сухия пясък и нямаше желание да бъде подсушен. Строгия поглед на майка му го избави от заблудата, че може да си остане мокър, мръсен и щастлив. Подсушен и поставен на кърпа до Гошко, той вече не се радваше на морето, което му отнемаше свободата, и не обичаше толкова майка си, която беше в основата  на всичко. Тате е добър, веднага ги заведе  в морето, а мама....       Неловкото мълчание бе нарушено от един мек женски глас, който го обгърна от глава до пети и го превърна в сладолед на пясъка.    
    -Играете ли карти?     
    Не реагира. Не помръдна и даже не мигна. Просто вътре в себе си играеше жига от радост, защото Стефан Морския, когото жените харесваха повече от мъжете си и правеха всякакви лудории за него, беше се завърнал. Жените никога не грешат. Те знаят кое е хубаво и го разпознават мигновено. Той беше сигурен, че питат него, но запази ледено спокойствие. С периферното си зрение погледна към Катя и видя, че тя вече беше огледала жената, която го питаше дали играе карти. Беше разпознала в нея акулата, която идва на плажа и даже излиза на пясъка, за да яде мъжете на почтените жени, беше я намразила мигновено и се беше обърнала  с гръб към цялата компания.
     - Извинете, играете ли карти?   
   Второто подканяне да се обърне беше още по-обсебващо и той го усети чак в слабините си. Обърна се бавно, сякаш в някакъв унес, огледа се неориентирано и тогава погледна към компанията. Всички се бяха обърнали към него. Двама мъже на около петдесет години и три жени на не повече от тридесет. Две от жените се мажеха с крем против изгаряне или против изсушаване на кожата; или за засилване на интереса на мъжете към тях. И трите бяха много интересни и красиви. Това Стефан забеляза още докато крачеше с Гошко на раменете си през налягалите по пясъка провинциални семейства с деца, самотни смотани мъже и  групи от порозовели  неугледни момичета.     - На мен ли говорите? - попита той с възможно най-мекия си и топъл тембър. Гласът беше магия. Така, както него го дръпна от Катя това подканващо съблазнително гласче, така той умееше да очарова и спечелва жените освен с визия и с  тембър на ерудиран, образован и успял човек.   
    - Да, извинете ме за настояването, но имаме нужда от четвърти за карти.   
    - Вие имате един в повече, а не нужда от още един.   
    - Не е точно така. Лили и Галя играят на табла, а ние искаме да играем белот.   Стефан огледа споменатите  жени и разпозна в тях същите две, които преди десетина минути мажеха раменете на двамата мъже под чадъра. Значи тази, която го кани за игра, е свободна. А той не е. Или е ?    
     Обърна се към Катя. Тя продължаваше да гледа в обратната посока и да надзирава малките сръдльовци, принудително поставени на кърпите по корем. Почака десетина секунди, за да разбере по някакъв жест какво мисли тя за него и тези съседи с поканата за игра на карти, но тя не потрепна. Ясно какво мислеше тя. А какво трябваше да отговори той? Ако искаше да остане при Катя и да проскучае цялата отпуска в четене на книги и наглеждане на децата, трябваше да  отговори с "не". Да се превърне в смотаняка, който и карти не умее да играе и хак му е тая жена с тия две  деца, с които ще проживее скучно и сиво оставащите десетилетия от живота си. Язък му за фигурата, излъчването и мекия глас. За очилата с хубава рамка и грижливо подстригваната брадичка, която и милицията беше принудена да остави, след като и в паспорта си беше с нея. Или да каже "да" и да седне под чадъра при тези хора, които не приличаха на повечето летовници и явно бяха от по-висока класа. Софиянци, категорично. При красивата жена с вълшебния глас и извивки на тялото, които го накараха да съжали, че беше женен, че има деца и живот, за който повечето хора казват, че е хубав. Той не искаше този живот сега. Сега искаше там, под чадъра, при нея.       
    Обърна  се спокойно и уверено отговори:     
    -Разбира се, че играя, и то с удоволствие, а с приятна компания удоволствието е двойно.     
     Докато се здрависваше с всички и повтаряше "Приятно ми е, Стефан", той внимаваше да запомни имената им веднага, защото това щеше да го постави в  друга светлина пред тях. Умен, спокоен, уравновесен. Това не бяха хора от селата, които си говореха на "ти" и без причина викаха като хамали по плажа. Той трябваше да спечели уважението им. Името на хубавицата, заради която седна под чадъра, също беше като музика. Наталия. Наистина трябваше да ги спечели за броени минути. Вече беше видял как го гледат жените и как коментираха Катя. Нейният бански беше обикновен, стандартен, каквато беше и тя. Техните бяха корекомски, вносни и подчертаваха фигурите им. Емблемите по тях бяха сън и непостижима мечта за повечето хора на плажа. Неговият бански беше като техните. Имаше три такива от ергенските си години, когато си купуваше само най- хубавото, за да бъде номер едно. Може би затова леко се срамуваше от Катя, сравнявайки я с тези хора.     
     - Поканете и жена си. - каза единият от мъжете, който имаше дебел златен ланец на врата си.- Ще пие кола с нас.
    И посочи вносната  чанта, в която имаше метални кутийки с кока-кола и бира.   Стефан се полуобърна към семейството си, което в този момент тихо лежеше под жаркото вече слънце, към Катя, която сърдито и мълчаливо гледаше всичко друго, но не и него и компанията му, въздъхна леко и изненадващо и за самия себе си отвърна:     - Тя не ми е жена.    
   -Ами каква Ви е ? - измърка  Наталия и потвърди правилността на избора му.
   -Тези деца нали са ваши.   
   -Истината е друга. - каза Стефан, усещайки как една капчица пот започва да се стича по челото му.- Моята съпруга и майка на децата ми почина  преди година. С тези малки деца не мога да се оправям сам и затова се ожених повторно, но само за пред хората и закона. Всъщност жената  е тяхна детегледачка и ние не живеем като мъж и жена.     Всички се смълчаха. Това беше неочаквано и не се срещаше всеки ден сред познатите им. Честно казано, никой нямаше такъв познат, дори и не беше чувал такова нещо. А сега е пред очите им. Стефан се опитваше с гърба си да усети пробождащия поглед на Катя, да чуе язвителното и опровержение или да види как ядосана прибира хавлиите и децата. Не последва нищо такова. След краткото и неловко за всички мълчание Стефан продължи, сякаш няма нищо толкова драматично, което да развали почивката им и предстоящата игра на карти. Мълчанието на Катя, което беше пословично, когато се обидеше на някоя негова необмислена постъпка и продължаваше понякога седмици, сега му беше добре дошло:      
    - Тя е глухоняма. Добра, грижовна, но глухоняма.     
    Мълчанието се стовари върху главите им. Лили и Галя бяха втренчили погледите си към Катя. Наталия пък гледаше в него с някаква всеотдайност, нетипична за жени с такова плажно поведение, а мъжете запалиха по цигара.    
    Катя не трепна.    Нито мускулче не заигра по лицето и.    Не показа с нищо какво става в душата и. Стефан я беше изненадвал много пъти с чудатите си изпълнения пред познати и приятели, но сега за първи път го правеше с непознати. За нея беше по-лесно да се направи на разсеяна, когато всички знаеха истината и се смееха на неговите интерпретации и духовитост. Сега обаче явно в него се събуди  мъжът-ловец и надмина себе си. Катя не вярваше на ушите си. Знаеше, че Стефан не е вода ненапита, че забива по някоя булка за спорта, но винаги зад гърба и. За първи път проявяваше такова дебелоочие и то в нейно присъствие. Нямаше да му проговори поне месец, а после щеше да мисли как ще продължат отношенията им.      
     -А Вие как се справяте, как издържате ? - попита тихо Галя или Лили. Все едно коя.
      - Свиква се. Добре, че и професията ми е подходяща, та и за децата няма последствия - отвърна Стефан.
    - И какво работите ? - запита мъжът с ланеца.
   - Лекар съм - изтърси небрежно Стефан.   
    - А, значи сте доктор! - изненадано заключи Лили или Галя. Другата.     
    -Да. Да се представя - доктор Петровички. Психиатър.     
     Гръм да беше ударил Катя, нямаше да остане по-вцепенена, като чу това.     
     Доктор Петровички наистина беше  завеждащ психодиспансера в тяхната болница.       Той обаче се казваше Никола и беше брат на Стефан.   
   Следващите дни  Стефан изкара на плажа в игри на карти и приятни разговори с тия толкова интересни хора. Двете седмици отлетяха като два дни, но спомените от тези дни щяха да останат  дълбоко запечатани в паметта и душата му. Ловецът в него не беше и подозирал колко лесно ще му бъде да се върне към страстта си. Не беше подозирал и друго – че самият той ще се превърне в обект на лов.           Наталия беше изкусна в привличането и омайването на мъже като него. И не само като него. Всеки истински мъж на плажа я беше забелязал почти веднага и дори присъствието на благоверните съпруги не можеше да задържи погледите им, които се стрелкаха към  нея и обхващаха всяка извивка на прелестното и тяло…какво тяло. Плажът би бил пуст без жени като нея.       
      Катя гледаше всичко това отначало с гняв и кроеше план „ да проговори“  внезапно и да направи летуването на всички още по – незабравимо, но впоследствие реши, че ще е под достойнството и да се поставя в такава ситуация. Реши да остане незабележима и сива, глухоняма и всеотдайна детегледачка. Не съпруга, не жена и любима. Странна спътница в живота на един свободен мъж.
     
     Наталия проявяваше жив интерес към Стефан не само заради магнетичното му излъчване, а и заради професията му, която го поставяше на пиедестал. Лекар, при това познавач на човешката душа – това не беше ежедневие дори за такива жени като нея. Красивото и лице излъчваше нескрито подчинение и покорство, когато се обръщаше към него и сякаш го подканяше да предприеме по – решителни действия. Красивото лице на Наталия обаче можеше да бъде прочетено и по друг начин, особено ако човек я видеше в сутрешното и натурално състояние. Тя не беше чак толкова млада и богата в истинския смисъл и на двете понятия. Преди година беше навършила четиридесет години, а двете десетилетия свободен живот и бяха затворили всички подходящи за нея врати в София. Сега ставаше около един час  преди другите, за да направи сутрешния си грим и да бъде привлекателна поне за някой провинциалист с положение в обществото. Стефан се явяваше идеален за целта и. Тя спешно се нуждаеше от съпруг.
      
      За тази цел трябваше да го убеди, че много обича деца и ще е идеална тяхна майка. Тук нещата не изглеждаха никак добре, защото малчуганите не се отделяха от Катя, а плажната хубавица нямаше никакъв опит с деца. Стефан гледаше отстрани и като не знаеше какво да направи, за да не разгневи съпругата си окончателно, не се намесваше и дори добре се забавляваше. Все пак всичко това ставаше заради него. Той беше важният.
     
      Ако плажът беше изкушението, то вечерите в ресторанта бяха ключът към блаженството. Оркестърът изпълняваше едни и същи конфигурации танцови песни и мелодии и блусовете бяха почти консумация на мъжките въжделения и  мечти. Някои мъже след това отиваха с разгорещените млади жени в съседните квартири или в далечния край на плажа и биваха възнаграждавани за часовете под изгарящото слънце и „сваляне на звезди“ , подпомогнато и от немалко количество алкохол.
  За Стефан  това беше невъзможен, но желан финал.   За Катя беше поредното изпитание на търпението.   Всичко завърши с изтезание на тримата, като за опитната столичанка това все пак беше игра, която умееше и не искаше да загуби от една неугледна провинциалистка.   В деня на отпътуването им Наталия му подаде  тефтерче с кожена подвързия, в което да запише адреса и телефона си.   Разделиха се публично и без ангажименти.  
 
…………………………………………………………………………    
     
     Есента отдавна беше обагрила в топлите си цветове листата на малкото родопско градче. Хората бяха забравили летните отпуски и гонени от работния делник и отложените ангажименти бързаха да довършат започнатото преди лятото. Стефан редуваше часовете в месокомбината с напрегнатото мълчание вкъщи. Излизаше за по питие с приятели, но не му се услаждаше. Изненадващо за самия него лятната забежка не му се услади така, както очакваше и каквито бяха десетките му морски завоевания. Не го очакваше от себе си. Смяташе се за железен, мъж, който е роден не за една жена и който трябва да обърне полагащото се внимание на всички хубавици. Сега обаче Катя не му говореше и това му тежеше много повече, отколкото очакваше. Установи, че все пак е семеен човек и игрите с децата са много повече от забавление и поза, а нещо , за което се иска и друг близък човек. Колкото и критичен да беше към външността и манталитета на Катя, той разбра, че тя е жената, която иска да вижда до себе си. Само че тя не искаше да го вижда до себе си – нито сред хората, нито насаме.
     Един октомврийски ден след работа сам не усети как спря пред къщата на брат си. Трябваше да сподели с някого мъките си и да поиска съвет. Нямаше по – подходящ човек от баткото.  
     Позвъни на вратата и зачака снаха му да отвори. Тя винаги го посрещаше усмихната и го подкачаше за неуморното му мъжко тичане след всяка привлекателна фуста в града. Сега щеше да му е много по – трудно да се направи на непукист и да и отговори в нейния дух с  весела донжуановска гордост.
     Забавянето го накара да позвъни още веднъж. Този път вратата се отвори с рязко превъртане на ключа и на прага се показа брат му. Не изглеждаше спокоен.  
   -Влизай- подкани го той и затвори вратата зад него. В широката и уютна дневна се усещаше нещо различно. Хаос, безпорядък, чиния с поувяхнала салата и бутилка ракия с една чаша.     
     Стефан погледна към брат си, който в това време идваше от кухнята и носеше вилица и още една чаша. За него. Наля му и пиха без тост.

    -Какво има ? – попита Стефан -  Къде е Тони?
    Тони се казваше снаха му и той не я наричаше кака, защото му беше съученичка, макар на брат си да казваше бате. Уважаваше седемте години разлика.
     -Ние се разделяме - каза сухо Никола.
     -Какво?
     -Ами…Тони ще подаде молба за развод. По моя вина.
     Никола можеше да е виновен за всичко – за загуба на белот, за изпусната голяма риба в реката или за неправилно изпреварване, но на жена си беше верен и никой не можеше да убеди Стефан, че брат му е кръшнал дори и в мислите си с друга. Това беше абсолютно невъзможно и той го заяви бурно и на висок глас.
      -Я ме погледни ! Как го измисли това? Ти се шегуваш ? Кой и е надрънкал глупости за теб? Ще го пребия този мръсник !!!
      Никола въздъхна леко и без да се навежда измъкна изпод плота на масичката няколко писма, надписани с красив женски почерк. Стефан ги погледна с тревога и сърцето му удари в гърлото с невиждана сила. На тях беше написан адресът на болницата и името на получателя—доктор Петровички, психиатър.              
      А подателят беше  без адрес, просто едно име.
    
      Наталия.
   
      Стефан извади от джоба на якето си кутия БТ, извади една цигара и я запали с хубавата си запалка Ронсън, купена от Корекома в Пловдив. Отпи бавно глътка ракия и замълча. Не че нямаше какво да каже. Имаше , и то какво, ама как да го каже. А трябваше. Отпи още една, този път дълга глътка, след което отвори едно от писмата.
    
      Прочете го. Писмо, пълно със спомени и обещания за нещо повече от докосване на ръцете и искри в очите. Обещание за пътуване до самия Рай, и то описано детайлно. В  края и няколко думи за „оная несретница, която просто гледа децата ти и за която  ще се погрижим след това“.
   
      Никола и Тони също имаха две деца. Сега бяха с майка си и това даваше още по-голямо отражение върху самотата му.
   
     Доктор Никола Петровички, човекът, който помагаше с разумни и премерени съвети на стотици хора  в такива ситуации, сега не бе съумял да убеди собственото си семейство, че не е сгрешил в нищо пред тях.

     -Къде е Тони ?- механично повтори Стефан.
     -При майка и и баща и.
     -Ставай и да отиваме да я приберем !
     -Как я мислиш тая ? – отсече го брат му – Тя не иска да ме види, камо ли да се върне тук.
    -Тръгвай ! – настоя Стефан
   - Моля те, хайде тръгвай с мен !

    -Няма смисъл, Стефо, няма смисъл. Остави ме сам, а ти се прибирай у дома си.
     Стефан го изгледа продължително, прегърна го през рамо и стана. Без думи излезе и пое към стадиона, близо до който живееха родителите на снаха му.   След  няколко минути беше там. Позвъни, отвориха му влезе. Минута  по-късно се чу шум от счупена чаша, после вик и тупурдия…
    ……….  
     След един час пред къщата на доктор Петровички спря семейната Лада седмица. От нея слязоха Тони и Стефан, който изглеждаше като всичко друго, но не и като джентълменът – сваляч на града. Очите му бяха зачервени, а винаги подредената му коса изглеждаше като разпиляна от вятъра слама. Двамата застанаха пред входната врата и след кратко мълчание Тони натисна звънеца. Натисна го категорично, като човек, който няма намерение да си тръгва, без да му отворят. Знаеше, че Никола е чул и видял колата им и затова държеше да му покаже, че не идва с някакви колебливи намерения, а е наясно със себе си. Всъщност тя обикновено беше много наясно с всяко свое действие.
        
      Когато мъжът и застана в рамката на отворената врата и я погледна с поглед, излъчващ преди всичко недоумение и обърканост, тя му заяви с подчертано тържествен глас, в който беше вложила цялата ирония и сарказъм, на които беше способна, посочвайки към брат му:

      -Никола, позволи ми да ти представя …доктор Петровички ! Нали така, докторе ?- продължи тя, обърната вече към Стефан.
    -Какво става тук ? – недоумяваше Никола, а Стефан гледаше към звънеца на стената и мълчеше като студент по медицина  на изпит по анатомия.
     -Сега „Доктора“ ще ни обясни всичко – продължи жена му и побутна енергично девер си през прага- Бавно и спокойно, като доктор на пациент.
     Тази вечер не беше като никоя друга в живота на тримата. Говориха дълго, пиха и плакаха. После заедно отидоха с такси в дома на Стефан, където събудиха Катя, за да и разкажат всичко, което тя не знаеше за продължението на флирта на „ доктор Петровички“. После се разделиха и на другия ден продължиха живота си по старому. Градчето не усети никакви сътресения от семейните им катаклизми, а беше малко градче и всичко се усещаше. Все пак някаква новинка се появи. Тя беше изпълнена с някаква загадъчност, и колкото повече време минаваше, толкова по – любопитни ставаха хората, защото не разбираха защо изведнъж Никола и Тони започнаха да наричат Стефан „доктора“. Наричаха го така пред всички, дори така се обръщаха към него – „Докторе“. Само Катя знаеше, но като истински „глухоняма“ никога не издаде тайната, макар самата тя също от време на време, когато усещаше лепкавият му поглед да се спира на някоя сочна млада жена по улицата, също да се обръщаше към него :  
       -Какво има, докторе ?        



Гласувай:
2
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bagatur
Категория: Лични дневници
Прочетен: 35526
Постинги: 65
Коментари: 16
Гласове: 37
Архив
Календар
«  Януари, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031