Трудно е да се каже каква е ролята на домашно угоеното прасе в семейната икономика, особено когато прасето се храни с купен фураж с притеснително високи цени, но е факт, че и през двадесет и първи век от задните дворове на доста къщи в малките градчета и села целогодишно се чува бодро грухтене. Ако се тегли калема в навечерието на Коледа, неминуемо стопаните стигат до заключението, че е било по-изгодно да си заделят по два лева на ден и сега да си купят само бут и пържоли, при това без да се трепят цяла година с миризливата гадинка и мърлявата и къщичка. Този извод е абсолютно верен,  всички го правят всяка година, но след като заколят прасето отново почват да търсят малко прасенце, което с много любов да си охранят за следващата година. Изводът, който правя аз, не е в полза на икономиката, а е в полза на традициите и пословичната пестеливост на българина. Той пак ще похарчи тези пари за фураж и брашно, но понеже не ги дава наведнъж - смята, че е икономически изгодно. За Коледа има  прасе! Не кило, не плешка или бут, а цяло прасе! 

    Друго си е да поканиш децата, комшиите и приятелите, да извадите угоеният Гошко от кочината и да го тръшнете на земята. Да го сборите в схватка и да му  "теглите ножа", а той да огласи с предсмъртните си викове целия квартал. Да го чуят и завистниците, за да разберат, че ти си отгледал сто и петдесет килограма прасе за чудо и приказ. Касапите да разкажат после за дебелата четири пръста сланина, а окачената на терасата луканка да събира завистливите погледи... И всичко това окичено с етикета  "домашно".

    Че фуражът и смеските са от склада.... не е важно. Важно е, че е гледано в домашни условия и с любов, като за  "своя душа ".

    Ако на празниците за изгонване на злите сили, известни като кукерски, бабугерски, станчинарски и какви ли още не, каним и идват и гости от чужбина, защо не си каним чужденци и за празника свинчоколь? С какво той  е по-нетрадиционен и по-незрелищен? Автентичен, без плейбек, без генерална репетиция. А ароматът на прясно изпържени свински мръвки е в състояние да събуди от зимен сън и последната мечка от горите, ако в тая топла зима има изобщо някоя заспала.

        Сега ще ви разкажа една история, която може и да отговори на този въпрос.

     Преди десетина година в една фирма за производство на обувки, която в описите на Министерския съвет вероятно е стояла в графата "чужди инвестиции",  работеха и специалисти на чуждия инвеститор. Немци. Кротки, благи хора. Заети по цял ден да контролират качеството на изделията, тези иначе млади хора не успяват никак да се впишат в културния живот на българските си колеги от фирмата. Разбирай, не ходят на кръчма с  "жива музика"и кючек, не ядат сутрин шкембе чорба с чесън и люти чушки и не пият бира "на крак" пред павилиона до портала. Та макар и добри работници, те са изолирани по силата на гореизброените им особености, които в очите на нашенци дори ги дискредитират като мъже. 

      Един от българите с по-свеж поглед /разбирай изкарал една година  в  Германия като гастарбайтер/, дава гениалната идея как да приобщят чужденците. Баща му щял да коли прасето в неделя и решава да покани и немците. Уговорката е направена, бащата е във възторг от специалните гости  /кой като него/, а преводачът им обяснява с доста недомлъвки, че в неделя е организирано посещение на един обичай в близкото градче. Немците са доволни и в уречения ден и час се качват в колата при преводача. Немците, уважаеми читателю, мило и драго дават да видят нещо, дето в Германия го няма. Те и на море като отидат не са като нас, да лежат и да правят тен. Не. Те се впускат в едни екскурзии наоколо и не знаят умора. Катерят се, снимат и питат ли, питат. Та обичаят "свинчоколь" за тях бил абсолютно бинго, защото даже и не били чували за него, камо ли да присъстват на живо.

     Когато пристигнали в градчето и спрели пред къщата на бащата на българския си колега, те били посрещнати досущ като в някой туристически атракцион /пак според тях /. Стопанинът отдавна бил започнал с традиционната греяна ракия, много подходяща за случая. Още на улицата той им налял по една за добре дошли. Всички опънали горещата течност с удоволствие, а на немците даже им потегли и сълзи от умиление. Особено след още една чашка, защото тя се пие бързо, докато е гореща. Може би това е българският еквивалент на толкова модерните в последно време "шотове".

     После всички били поканени да влязат в двора, за да не губят време. Домакинът отишъл зад къщата и отворил вратичката на кочината. Прасето бодро изскочило навън и доволно започнало да рови със зурлата си, за да си намери нещо за подслаждане. Немците го гледали с топли и от ракията очи, протягайки ръце, за да го погалят. Доволният шопар се оставял на ласките им, като даже изпълнявал и коронното си чесане с "хълбок в мрежа". Идилия. Междувременно бай Спас /така се казва бащата на младия българин, поканил немците на свинчоколь/, вече бил взел в ръце едно здраво въже и един войнишки нож, толкова популярен от командата "Напред, на нож!", спечелила не една и две битки на храбрата българска войска. Часът бил ударил.

    По негласна команда трима от мъжете се хвърлили върху прасето, хванали го за крака, опашка и уши и го притиснали към земята. Животното, усетило коварството, надало пронизителен писък, предусещайки съдбата си, и впрегнало всичките си сили, за да се освободи. Битката все пак била неравна. С помощта на въжето и още един съсед, поомазаните с кал мъже успели да удържат прасето толкова, колкото бай Спас да мушне войнишкия нож в гърлото му. Пронизителният свински писък преминал в давещо се  и затихващо хъркане, съпроводено от  мъжки възгласи, одобрителни и майцеосеменителни!

    Бай Спас се изправил с искрящи очи. В едната си ръка държал окървавения нож, а и двете му ръце били в кръв до маншетите на ризата, защото изпълнил и майсторския ритуал "изваждане на гръклян" като по учебник! Очаквал признание за майсторлъка. Заслужено  при това. Какво било учудването му, когато установил, че не е център на внимание. Преводачът, синът на бай Спас и леля Спасовица плискали с вода единия от немците, който се оказал неподготвен за автентичното шоу и не очаквал то да има летален изход за толкова симпатичното прасе, което дори успял да почеше зад ушите. Другият немец в този момент се заключвал в колата, с която дошли, като запушвал с ръце ушите си, за да не чува предсмъртните ридания на прасето.

     Бай Спас се опитал да им покаже с ръце, че всичко вече е свършило - демек, няма вече нищо страшно. Сега идва най-хубавото, ще ядем. Уви, немците не намерили  в себе си кураж да се обърнат и да погледнат онова, което допреди малко ровело доволно в двора, а сега било само предмет на гордост на стопаните си, пресмятащи  го в месо, мас и сланина. Настоятелно поискали преводачът да ги извини и да ги върне в апартамента им, където да се съвземат от преживения шок.

     Познавам бай Спас. Познавам и другите мъже. Истински мъже. Истински българи. И онова ,което са направили този ден, не е нещо необичайно, нито варварско и диво. Това е традиция. Наша, българска традиция. Сега, като сме в Евросъюза, ни задължават да бъдем хуманни към животните, които угояваме за месо. Да не ги тръшкаме като балканджии, нито да ползваме големи войнишки ножове, спомен от времето, когато имахме армия. Налагат ни нова култура. А къде отиват традициите ни, колкото и да са в разрез с Европейските? Това са си наши традиции. Те ни правят българи! Заедно с езика, ракията и фолклора.

     Явно няма да има туристически атракцион "свинчоколь". Поне не за европейски туристи. Потоците платежоспособни немци ще текат в други посоки. Туристът харесва  пържолата в чинията, но не иска да знае как е стигнала до там. А понякога е и по-добре да не знае. Случката , която ви разказах, е от района на Дупница  /харесвам това име /. С усмивка на лице си мисля как би реагирал "дойчо", ако види как правят кървавицата в селата около Разлог! И откъде излиза готова за ядене ...  Сигурно ще стане вегетарианец!