През един летен  ден преди десетина години реших да почистя покрива на гаража си. Гаражът е част от така наречените "гаражни кооперации" - монолитно изградена редица от гаражи. Почистването на покривите помага за оттичането на дъждовната вода и непроникването и в самото помещение при автомобила. Необходимо е малко желание, малко време и метла, лопатка и кофа. Снабден с всички тези съоръжения и облечен като за работа с много прах, аз се качих на покривите и започнах почистването. 
    Тук трябва да уточня, че гаражите са разположени на самия паркинг пред блока ни. Адресите на домовете ни са вписани и като адреси на гаражите. Така било по-лесно  за ектроснабдителното дружество. На стената на крайния гараж имаше голямо метално табло, пълно с електромери. За всеки гараж - електромер. Много пъти ги подменяха по незнайни причини, много пъти ги маркираха и премаркираха, но електромерите си бяха все там, все на същите места. До таблото има малка стълбичка и по нея се качваме на покривите на гаражите. Няма друг път.
    Та през въпросния ден аз си почистих покрива на гаража, събрах всичко в кофата и тръгнах по обратния път към стълбичката. Когато слязох, видях, че таблото с електромерите е отворено и един непознат за мен мъж гледа към уредите и пише нещо в един тефтер. Поздравих го и го попитах има ли някакъв проблем.
    Мъжът, който беше на около петдесет години, облечен в дочен работен костюм без лого на "Енергото" , вдигна поглед над очилата си, погледна ме с преценяващ поглед, след което продължи да пише. Аз се поспрях, защото очаквах да ми отговори, а той явно не бързаше. Все пак  нямаше как да пише цял час и скоро прибра химикалката в един джоб, откъсна листа от тефтера и го намаза с тубичка канцеларско лепило, за да го залепи на вратата на таблото.
    Изчаках, за да прочета информацията, която този отговорен и важен служител на Енергото имаше да "спусне" до нас, редовите потребители, но не искаше да си хаби думите и да сподели с мен индивидуално. Вероятно такъв, какъвто ме видя, не заслужавах неговото внимание. Все пак бях гол до кръста, с къси панталонки от стари дънки, с джапанки. Прашен, с кофа и метла. Лепенето бе приключило, таблото бе затворено и аз вече можех да прочета написаното. А то беше:
  " ВСЕКИ ДА СИ НАПИШЕ НА ЕЛЕКТРОМЕРА АДРЕЗА "
 По лицето ми плъзна издайническа усмивка. Колкото и да се стараех, не можех да я скрия съвсем, а и бях зад човека, та не беше проблем да се развеселя на този "правопис".  Ако по една или друга причина досега не съм ви казал - аз  съм завършил "Българска филология" и вече повече от десет години преподавах  граматика и правопис. Можеше да не позная  марката на някоя дреха, можеше да не преценя цветовите съчетания в облеклото на хората, но написаното винаги ме привличаше като магнит желязо. И най-малката грешка изпъкваше пред погледа ми като петно от лютеница върху нов костюм.
     Скрих усмивката си, застанах до човека и кротко му казах:
- Тук го поправете, за да не ви се смеят на правописа ! - и посочих последната дума.
   Мъжът ме изгледа с поглед, който, ако беше на  някой съвременен фентъзи герой, щеше да ме изпепели. Погледна още веднъж към листа, посочи с пръст към последната  дума и с назидателен тон произнесе:
- Адрез-адреЗи! Ти ке ме учиш!
    Той  беше сигурен, че още помни от училище как се проверява правопис на думи със съгласен звук  в края. 
   Аз нямаше на какво повече да го науча.