С биенето на звънеца вече мислите ми изцяло се пренесоха от полето на духовното / аз съм учител по литература / в далеч по- прозаичното и натурално животновъдство. Семейният съвет беше решил днес да си купим голямо угоено прасе от близкия свинекомплекс и да го доохраним  за Коледа на село. Речено - сторено.
      Докато аз  занимавах умовете на децата с Гунчо и Моканина, Баджанака трябваше да отиде и да купи прасето. Това беше свързано и с осигуряване на подходящ транспорт, защото сто килограма  шопар не може да се вози нито в Лада, нито в Шкода. Негов приятел имаше Москвич 412 с ремарке. Идеален за случая. Затова той беше поел тази част от сделкатa.
        Когато паркирах до Ладата , там вече беше и Москвича с ремаркето.Баджанака пушеше цигара и гледаше в ремаркето с усмивка. Погледнах и аз. Там се разхождаше спокойно една прекрасна свиня, непритеснена от новото за нея място. Ремаркето беше стандартно, ако си спомняте времето на ремаркетата. С високи канати, опасани с черги, за да не духа на животинката по време на движението по пътя. Парче хляб правеше битието на свинята прекрасно. Нямахме време за губене, защото трябваше да закараме добичето, да го настаним и да се върнем отново, за да се подготвим за следващия работен ден. Преди да седна в колата, попитах:
        - Няма ли да я вържем, за да не стане нещо ?
        - Няма страшно- тя е много кротка, тушира притесненията ми Баджанака.  
          И потеглихме. Москвичът се оказа сериозна машина. Баджанака също го настъпваше здраво. Още с излизането от града залепи деветдесет километра в час ! Попритесних се, защото тогава разрешената скорост беше осемдесет километра. Погледнах към прасето. То също изживяваше по своему това движение по международното шосе. Зурлата му беше вдигната като кларинет на музикант, а ушите бяха прибрани назад до врата. Прасето явно се чудеше на всичко, което го връхлиташе в новия за него свят- вятър, шум, нестабилност...
      - Дали да не я вържем ?  
      - Няма страшно ! - парира притесненията ми Баджанака.
        Продължихме , като си запалихме по една цигара и подхванахме  темата за кочината, фуража и други неща, неизбежни, когато се говори за прасе. Неусетно навлязохме в тунел. Такъв има веднага след моста на река Струма. Прав и дълъг около половин километър. От единия край се вижда другия. Нищо работа. Полутъмен, защото лампите му все не светеха, а и да светеха, то беше с една светлина, която само показваше къде има и къде няма крушки. Радиото също замлъкваше и всичко, което оставаше, беше един тътен от ехото на двигателите на колите в тунела и тъмнината, която някак си дори и фаровете не можеха да пропъдят. Разговорът от само себе си замря, за да изчакаме нормалния шум след тунела.
      Може би затова успях да чуя един по - особен звук, какъвто досега, при стотиците ми преминавания през този тунел, не бях чувал. Особено остро, изненадано и уплашено свинско изквичаване. А свиня имаше  с нас, така че...
       Обърнах се и я видях. Седеше на асфалта и гледаше изумена какво става край нея. А край нея преминаваха коли.В началото на деветдесетте години на миналия век колите все още бяха поносимо зло като бройка. Не като сега-безкрайна върволица, която не можеш да пресечеш, дори от това да зависи нечий живот.Шофьорите леко намаляваха , заобикаляха и продължаваха. Прасето, паднало на двадесетина метра преди излизането от тунела, стана и тръгна кротко и неориентирано.
      Със спирането на около петдесетина метра след  тунела аз хукнах обратно. Баджанака тичаше след мен. Вдигах високо ръце, за да привлека вниманието на шофьорите и да ги предупредя за опасността на пътя. Колите минаваха около нас, като нито една не направи опит да спре. Всеки си имаше някаква негова си бърза работа. Никой не се и замисляше, че движението им на зиг- заг, за да заобиколят прасето, може да доведе до катастрофа с много сериозни последици. Както и да е - добрахме се до свинята и започнахме с увещанията.
      -Гъци, гъци, гъци !- подхванах я аз.
      -Гъци, гъци, гъци !- додаде и Баджанака.
       Свинята не се отзова и на двете покани, та се наложи да минем от вербални към мануални средства. Докопах я за едното ухо, на което тя реагира с една сопранова ария, която огласи тунела фантастично. Изпуснах я от смях, ама нямаше време за веселба, че колите не спираха. Пак я хванах за ухото, а и Баджанака се включи, като я направляваше за опашката. Комедия ли беше, какво беше - и сега не знам. Нито съм виждал, нито съм чувал за подобна случка, а сега бях на първа линия. Не е като да се обадиш на 112 и да дойдат пожарникарите, които свалят котета от дърветата. Как ли биха се справили...стига да можех да съм зяпач !
       Постепенно отворихме  пътя и трафикът продължи своя си ритъм, като вероятно по някой зяпач от колите се чудеше защо ли двама мъже се суетят около едно прасе и то до тунела. Луда работа. Все пак нищо не бяхме свършили, освен това, че прасето не се разхождаше по пътното платно. Трябваше и да го качим на ремаркето, ама как ще стане сега, като един няма да може да го удържи, докато другият докара Москвича.
         Тогава видях Наско. Наско ми е колега в училище и часовете му бяха в следобедната смяна. Днес беше ходил да копае лозе някъде около Кресна и бързаше за работа. Още като му махнах с ръка и той спря с Жигулката до нас. Нямаше много за разказване. Трима са достатъчно и задружно качихме свинята отново в ремаркето. Тук му е мястото да изразя своята благодарност към това прасе от неизвестна за мен порода, подозирам датска, защото се държа изключително отговорно и съдейства за най - безболезненото премахване на всички транспортни неуредици, които предизвика с необмислената си постъпка двадесет метра преди края на тунела. Само представител на високоорганизирана нация може да запази самообладание в такава ситуация и с активна гражданска позиция да неглижира пасивите от предишно свое погрешно действие.
        Този път я завързахме. Пак и дадохме хляб за из път, за да не се чуди защо не я държат краката по пределските завои. Три пъти спирахме до Разлог, за да я проверяваме. Всичко си беше наред. В Разлог аз слязох, защото семейният съвет ми беше гласувал доверието да изпълня още една задача, та останах на един разклон да чакам камион с тухли, а свинята и Баджанака продължиха сами. Имах си почти пълна кутия с цигари. Друго не ми и трябваше. Такива бяха годините, такива бяхме и ние. Нямаше мобилни телефони. Работеше се с предварителни уговорки и точни указания.
       Камионът с тухлите не дойде. Звъняли у дома, за да ни съобщят за промяната на уговорката, ама ние вече сме били със свинята в тунела. Или по завоите. Както и да е.
          Много време мина оттогава. Често минавам през тунела и екота от стените му ме връща към оная история. Мисля си, как ли щяхме да минем тогава, ако прасето беше вързано? Или ако се движехме по - бавно ? Или..    Или отново да си признаем, че и чужденците вече ни цитират- когато някой каже " няма страшно" , значи ситуацията е неспасяема. Или ще стане такава. В онази ситуация единствено свинята се държа адекватно. И  Москвича. За него нищо лошо не мога да кажа.