Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2017 13:14 - История с прасета
Автор: bagatur Категория: Лични дневници   
Прочетен: 461 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 31.01.2019 18:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Младите мъже вървяха бавно по черния път край ябълковия масив. Масив е нещо като градина, ама много голямо. Много, много голямо. Колкото е мястото между три села.
 Та понеже масивът е наистина голяма ябълкова градина и населението дори на три села не може да обере реколтата в срок, на помощ всяка година идваха студентите от Големия град. Момичетата беряха със сръчните си ръце златните ябълки една по една, а мъжете изнасяха щайгите с плодовете, товареха ги на ремаркета и после с тях отиваха до пункта, където ги претоварваха на камионите за износ. Помагаха им  малко на брой възрастни жени и мъже от околните села, които доставяха стълби, щайги и вода за пиене.
   Както го е казал още преди век Поетът- всякоя възраст, класа, пол, занятие , взимаше участие в това предприятие.
   Работният ден на берачките свършваше около обяд. Мъжете-товарачи оставаха след тях, за да натоварят всичко набрано и едва тогава си тръгваха към селото, където бяха настанени на квартири  в къщите на местните.
   В ранния следобед те крачеха по прашния път край масива, пушейки с наслада цигари Стюардеса. Достъпен лукс. Уморени , с лъщящи от пот голи до кръста тела, те крачеха боси в превърналата се от изпепеляващата жега в пепел земя, носейки платненките си в ръце и завързали около кръста работните си куртки. Удобно и мъжкарско. Срязани до коленете стари дънки завършваха тоалетите им.
    Въпреки уморителната работа младостта не позволяваше в поведението им да се промъкне някакво униние, което да потисне енергията в кипящите им от хормони и сила тела.
Все пак те бяха на малко повече от двадесет години, отслужили, здрави и прави мъже. Истории за плажове, жени и мъжки подвизи се разказваха на килограм. Не от всички, най-вече от пичовете.
    Когато след един от малкото завои край пътя се показа и реката, настроението се вдигна с още една степен. Дали да не се цамбурнат в хладните и води? Дали да не си направят един импровизиран плаж на каменистия и бряг? Водата беше бистра,мястото не беше лошо, цялото време на света беше тяхно, а и желание не им липсваше. Нямаше нужда от уговорки и цялата група се насочи към близката върба, под която естествено се очертаваше да бъде мястото за почивка. Даже брегът беше покрит с пясък, донесен от речното течение. Идеално място.
   Тъкмо избираха как да стигнат до реката, без да настъпят някой трън, когато ги лъхна неприятна, но позната миризма. Носът изпревари окото. След това и ухото беше по-бързо от погледа. Накрая видяха това, което вече знаеха, че ще видят. 
   На брега, около върбата, бяха налягали няколко угоени прасета и десетина по-малки и блажено се разхлаждаха в изкопани от самите тях гьолчета. 
   Няколкото нестройни псувни показаха не само разочарованието им, но и нежеланието да се сборят с грухчовците за правото на плаж. Вече нямаше смисъл, защото прасетата бяха маркирали околността с изпражненията си, а и локвите, в които лежаха, миришеха на кочина. 
   И раят, ако пуснеш в него прасета, също ще се превърне в кочина.
   Един от мъжете, когото всички наричаха бай Кольо, защото беше по-голям с няколко години и беше женен с две деца, отбеляза апатично, че прасето освен за ядене за друго не става и  ако имаме желание, може днес да хапнем едно прасе, ей така, ако има кой да го хване. Защо изрече тия думи, ей богу, тогава никой не  разбра. Той имаше родители в малкото си градче, които гледаха домашни животни, и той беше касапинът, който ги превръщаше в пържоли и суджуци. Нямаше колега, който да му е гостувал и да не останал възхитен от вкуса на домашните мръвки. Та бай Кольо подхвърли тази идея, защото така и така време бол, а и вечерите са дълги  скучни. Едно печено прасенце щеше да оживи социалния живот на бригадирите. Вино всеки хазяин щеше да даде. Даваха и без друго.
    Идеята свари останалите мъже неподготвени. Никой от тях нито беше клал прасе, нито беше мислил да прави това. А ей така, импровизирано-абсурд! Нещо повече- това бяха чужди прасета, нечии прасета и не беше редно да се постъпва така. Такъв е манталитетът на провинциалиста. 
    Само че, когато една мисъл се търкулне по наклона, все ще се намери кой да я дозасили, дори и само за джумбуш. Ванко Софията беше бохем и не си падаше много и по работата, ама за купон душа даваше. Той ходеше и в ябълковата градина с гъзарски дрешки и го играеше софиянче.Та Ванко рече:
 - Аз ще хвана едно прасе, щом бай Кольо обеща да го заколи, ама  няма да ме карате да участвам в клането и  носенето до селото. Навити ли сте ? 
   Отговорът беше мълчание. В тая жега и след три километра шляпане в прахоляк като талк никой не беше навит да се занимава с каквото и да е. Всеки вече си мислеше за душ, хладна квартира и една студена бира преди вечеря. Вероятно Ванко очакваше подобно отношение и вече беше готов да махне с ръка " И вие сте едни...", когато бай Кольо го изгледа весело и го запита:
- Ванко, да те питам само - ти някога хващал ли си кокошка?
- Що кокошка бе, бае, нали прасе ще хващам!- изненада се Софията.
-Ами то е почти същото, само че прасето е десет пъти по-бързо и силно от кокошката, а кокошка се хваща много трудно.
   Софията обърна глава към реката, където прасетата продължаваха да лежат блажено в гьоловете край върбата, огледа околността и не забеляза други хора освен нас, после погледна към групата, която вече гледаше само в него и разбра, че връщане назад няма. Отказът беше равен на позор, а той най-добре знаеше какво е някой да сгреши и да стане обект на насмешка и подигравка. Самият той беше майстор на подигравките.
 -Нямаш грижа. Само не ги плашете. ОК ?
 - Щом искаш, няма да те разубеждавам, ама се подготви добре. Прасето не е шега работа -добави бай Кольо и започна да си обува платненките. С поглед подкани и останалите да направят същото.
- Ванко, няма ли да се обуеш?-попита той.
  Ванко погледна белите корекомски маратонки, които висяха на кръста му, погледна калните гьолове на прасетата и поклати глава.
   Бавно запристъпва към стадото, избирайки  къде стъпва, за да не се набоде на някой трън, като избираше в движение кое прасе да хване. Ясно беше, че ще е някое от малките, защото голямо прасе и трима души не могат да повалят лесно, не ли сам човек. Изборът като че не беше много труден, защото едно тридесетинакилограмово прасе си лежеше в локва малко по-встрани от останалите. Софията подходи тихо към него и за всеобщо признание прасето нито го усети, нито мръдна. Един поглед към останата част от стадото му даде яснота върху цялата картина. Всички бяха подвластни  на  лятната  умора и изобщо не го отразиха, както е модерно да се казва сега. Ванко приклекна до жертвата си и бавно протегна ръце.
   В интерес на истината прасето не трепна. Вероятно свикнало да бъде почесвано и масажирано от стапаните си, то не очакваше друго, освен някави ласки. Поради това изненадата му беше толкова звучна, когато вместо да го почеше зад ушите, Ванко го хвана здраво за задните крака и го повдигна.
   Свинското квичене като децибели вероятно е измервано не един път. Сигурно се знае и на кое място е по сила на звука. Не знам нищо конкретно. В случая обаче звукът беше парализиращ и експлоадиращ. Парализираният беше Ванко, а експлозията дойде във вид на  внезапен  скок на всички прасета. Дружно, като едно, те се втурнаха към Ванко и квичащото в ръцете му прасе. Такава синхронизирана атака от глупавите прасета не очакваше никой. Или почти никой. 
  Бай Кольо викна "Пускай го !" и зае стойка за висок старт. Софията стискаше прасето, което не млъкваше и вече се опитваше да го ухапе по крака, а големите прасета наобиколиха агресора и захапваха какво можеха по него. Ванко се въртеше в кръг и не знаеше от кое точно прасе да се пази. Кротките дебели грухчовци нападаха в синхрон като глутница вълци или, ако сте гледали по телевизията, като прайд лъвове.
В един момент плененото прасе успя да го ухапе по прасеца и  Ванко  изрева от болка, неотстъпвайки по сила на прасетата. Чак тогава всички разбраха, че работата не е шега или поне, ако беше шега, вече не е. Втурнаха се към него и с викове и клони започнаха да плашат свинете, ама явно нямаше да стане така.
- Пускай го, бе !-още един път изрева бай Кольо, но пръстите на Софията като в спазъм стискаха прасето за задните крака и макар и да се оттегляше към пътя, правеше го заедно с жертвата си, което пък водеше след него и другите прасета.
   Така и не разбраха кое точно прасе ухапа Ванко още един път, но вторият му вик беше колкото отчаян, толкова и смешен, защото изтръгна от гърлото му неподозиран фалцет! Едва тогава той се усети и пусна прасето, след което заподскача смешно към групата, опитвайки се да не настъпи всички тръни,които явно бяха много на това място.
   Когато излезе на пътя, потънал в дебел слой прах, той се почувства като на лекоатлетическа писта и хукна към селото, като го правеше с неподозирана скорост и обърната назад глава. Явно очите му виждаха само агресивните прасета, а не другите мъже от групата, защото поне щеше да чуе смеха им, успокояващите им гласове и по това да разбере, че опасността е отминала.
    Групата, оглавявана от бай Кольо, успя да задържи ядосаните прасета и да се оттегли без жертви. Платненките, които бяха обули, им даваха възможност да стъпват уверено в трънака, както и да се позатичат по пепеливия път, по който Ванко се отдалечаваше все повече и повече, докато се скри от очите им.
    Когато все пак го видяха на стотина метра преди селото, седнал под една ябълка, разбраха, че Ванко Софията вече  не е същият курназ мъж. По прасеца му се стичаше тънка струйка кръв, но това само му придаваше героичен вид. Основната промяна обаче беше в уплашеното му изражение, скъсаната му куртка и само една маратонка на кръста.  Очите му имаха блясъка на страха, а лицето, потънало в прах и пот, беше на страдалец, а не на плейбой от столицата.
   Бай Кольо го огледа, запали една цигара и рече,сочейки крака му:
- Ей, София, мама му стара, до днеска не знаех защо на това му казват прасец!
   Следващите десет минути ехтеше весел хоров кикот, гарниран с неповтарящи се псувни по адрес на бай Кольо, на тъпото село и гадните мръсни прасета.
    
  





Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bagatur
Категория: Лични дневници
Прочетен: 159060
Постинги: 130
Коментари: 42
Гласове: 242
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031