Днес е Трети март.
Обществените сгради в цялата страна са накичени с национални знамена.
От площадите се носят патриотични маршове и възрожденски песни.
Празнуваме Освобождението!
Но...
Телефонът ми странно мълчи.
На Коледа и Великден се скъсва да звъни.Приятели, колеги, роднини.Честитят ми Рождеството или Възкресението. И аз на тях. Цял ден. Дори и през следващите, за да си насмогнем.
А днес никой. И аз.
Как да си обясня това ?
Може би така.
Ние, българите: 
Все още не сме наясно свободни ли сме или не сме ! 
Все още не сме наясно сами ли сме се освободили или свободата "ни е дар".
Все още не сме наясно да обичаме ли Русия за тази война с Турция или да я мразим.
Все още не сме наясно дали славянското или североатлантическото е повече у нас.
Все още не сме наясно имало ли е робство или е била само икономическа и културна инвазия.
Но едно е ясно-за всеки случай се боим от Бога и го почитаме поне два пъти в годината. С есемеси, лични съобщения във Фейсбук или емотикони във Вайбър.
Ще рече,че Църквата все пак върви в крак с технологиите. А историята я правят политиците.Които уж  също ползват Фейсбук, Инстаграм и Туитър, ама само за да ни напомнят за себе си...а не за онези преди тях.
Все пак искам да уточня - изводите ми нямат претенция за представителност. Това са наблюдения  само върху моите "контакти" в телефонния указател и "приятелите" ми във Фейсбук. За вашите знаете вие.